|
През миналата
седмица отношенията България-Русия отново влязоха във фокуса на политическия
интерес на институциите в страната. Това фокусиране открои съществените
разлики, които все още съществуват в поведението на България като страна за
пълноправно членство на ЕС и всички останали страни, които вече са нови
членове на съюза или имат сходен на българския статут.
Темата за българската енергетика и поставените на тази основа отношения между
Москва и София намери ново развитие и перспективи както след поредната сесия
на българо-руската икномическа комисия, така и по време на срещата на
президентите на страните от Югоизточна Европа, проведена във Варна.
Водената от министъра на икономиката и енергетиката българска делегация скри
зад скучните дискусии за енергийните доставки непроменената позиция на
българската страна първо да отлага до последно преподписването на договора за
транзитни доставки на газ за и през България и, второ, опитите на София да
отклони всякакво участие в многостранни форми на сътрудничество, които да
противостоят на руския енергиен монопол.
Преговорите в Москва бяха
представени като рутинна преговорна практика
която трябваше да отбележи напредък в двустранните контакти най-вече в
областта на енергетика. Руснаците обаче използваха поредното заседание на
комисията, за да отворят нови пробойни в българската позиция и да
засвидетелстват за пореден път настъпателния ход на руската икономическа
експанзия към установяване на пълен монопол върху българската енергетика.
Босът на “Газпром” Милер настоя и получи съгласие от българската страна за
нова схема за промяна на транзитния договор до края на юни тази година. Това е
последната дата, след която ще стане окончателно ясно, че България трябва да
се откаже от сегашните условия за транзит на газ. Което автоматично ще отвори
възможност и за денонсиране на договора. Към това Русия се стреми отдавна, но
в последните месеци натискът върху София е особено мощен.
Кабинетът в София имитира политическа стратегия
от
типа “отстъпление стъпка по стъпка”, но в същото време не прави никакви опити
да намери алтернатива на енергийните доставки, нито да дефинира риторика и
поведение, които да са максимално съпоставими с българския национален интерес.
В същото време нашенските управляващи категорично отказват да поемат
отговорност и да се включат във всички възможни политически формати, които
концентрират многонационални усилия за предоляване на енергийната зависимост
на Европа от Русия. Какво очакват, след като изчерпат ресурсите си за
съпротива и отлагане – не е ясно все още. Но със сигурност това ще бъде
решение в последния момент, а такъв тип решения обикновено са най-лошите и
икономически неизгодните.
Актуализираните заплахи на Москва този път не бяха придружени от силово
извиване на ръцете на българската страна. Вместо това на София бе напомнено,
че ако страната не увеличи потреблението на природен газ, ще бъдат променени
формата и сроковете на плащане. Това по същество означава промяна на формата
на доставките както от страна на продавача, така и от страна на купувача. На
тези заплахи българската страна отново не можа да отговори с адекватно решение
или да предложи алтернатива. Всеки нормален човек в случая би трябвало да се
запита на какво разчита София, след като нейните представители в момента са
натикани в ъгъла и постоянно унижавани от руската страна
Москва настоява и за увеличаване на транзита на газ през България и едва ли не
държи отговорна София за неизпълнението или за забавянето на това увеличение.
В същото време отстъпчивостта на българската позиция остава неясна за
страничния набюдател. Възникват два възможни въпроса. Първият е дали
българската страна е некомпетентна, за да води преговорите от позицията на
равноправен партньор, който може не само да удържи формалния дипломатически
ритуал, а и да успее да защити българската позиция. Ако това не е така – както
ни убеждават “специалистите” от бранша, тогава може да възникне вторият, много
по-тревожен въпрос: Ако българската страна е достатъчно компетентна, за да
защити националния интерес, но не го прави и протака преговорите, с което
имитира активност, вероятно тя се ръководи от други интереси. И като гледаме
крайните резултати, до които водят преговорите, излиза, че компетентната
българска страна има за цел постигането на интерес, който не е български.
Не по-малка тревога буди
и
въпросът за продължаващия натиск от страна на Москва върху инфраструктурата за
доставка на синьото гориво. В последните месеци Русия даде достатъчно сигнали,
че “Газпром” иска да влезе сериозно на пазара на дребно. При това не само в
България, а и в Европа въобще. И ако там пазарните условия за реална
конкуренция между множество по-малки компании позволяват реално регулиране на
цената на газа, тук монополната доставка до крайния потребител е гарантирана
напълно. И в момента “Овъргаз”, който е 50 на сто руска собственост, е
монополист и държи над две трети от пазара в България. По-нататъшни отстъпки
пред Москва ще бъдат свързани непременно с придобиване на мнозинство и
съответно на контрол върху газоразпределителните дружества у нас, а и върху
изходящите доставки към съседните на България страни.
Паралено на преговорите (или по-скоро на монолога на Москва) за газа, Русия
успя да пробие българската позиция
и
в друга посока. На преговорите бяха лансирани две теми, които нямат пряка
връзка помежду си, но по отношение на политическия климат, който създават,
могат да се смятат за индикативни. Русия и в този случай използва тактиката на
тоягата и моркова. От една страна, Москва пак остро повдигна въпроса за
заплащането на лиценза за производство на оръжие (тоягата), а, от друга,
предложи да се включи в ремонта на българските хеликоптери, опитвайки се да
измести израелската компания “Елбит” (моркова). Ясно е, че Русия никога няма
да признае правото на страната ни да произвежда леко стрелково оръжие по
собствен дизайн, което в момента е уникално в сравнение с всички модификации
на прословутия лиценз за “Калашников”. Но това не пречи на Кремъл да се опита
да спечели и разшири периметъра на собственото си влияние в българския
военнопромишлен комплекс.
В
рамките на последните двустранни преговори спомената тактика бе повторена и
при преговорите за българската ядрена енергетика.
Протоколът от срещата между Румен Овчаров и Сергей Наришкин
сочи, че страната ни поема ангажимент да проучи въпроса за отваряне на
урановите си мини (разбира се, под бъдещото вещо ръководство на руските
специалисти от “Твел”) и по този начин да гарантира на бъдещия си ядрен проект
в Белене по-ниска цена на ядреното гориво ( а бъдещата централа несъмнено ще
бъде отново руски монопол в лицето на вероятния собственик “Газпром”). Тези
преговори и приповдигнатият тон, с който държавните чиновници ни съобщиха за
тях, се водиха по времето, когато две влиятелни немски банки – Комерцбанк и
баварската Ландес банк обявиха, че няма да участват и не подкрепят проекта за
финансиране на АЕЦ “Белене”. А точно тях министър Овчаров сочеше като едва ли
не сигурни в проекта. Затова и “добрите” новини, които трябваше да ни разкаже
министърът, бяха попарени, а сред пепелта остана да свети звездата на Кремъл.
Днешните управляващи обичат да казват, че присъединяването на България към ЕС
не пречи на добрите отношения с Русия. Казват го и премиерът Станишев, и
президентът Първанов, а най-вече го говори министър Румен Овчаров. Такива
смешни заключения обаче няма да чуете от нито един сериозен западен или
централноевропейски политик. Най-вече когато става дума за енергетика. На
срещата на президентите от Югоизточна Европа във Варна в края на миналата
седмица участниците наложиха като водеща енергийната тема. Изказванията на
повечето от тях бяха посветени на монополната позиция на Русия по отношение на
доставките на синьо гориво. Най-категорично и остро бе изказването на
президента на Украйна Виктор Юшченко: “Трябва да се търсят алтернативни
маршрути и да синхронизираме взаимодействието между страните- източници на
суровини, транзитните страни и страните потребители”, каза той и думите му
изразяваха реализма на държавен глава, чиято страна вече е опитала натиска на
Москва върху енергийната си система и икономиката. По подобен начин се изказа
и полският президент Лех Качински. Той дори призова за бързо разширяване на ЕС
и за включване в него на страни като Украйна, Молдова и Грузия. С цел “именно
да защитим своята енергийна система”, категоричен бе той. Изказванията на
двамата президенти са логични с оглед на цялостната стратегия на страните от
Централна и Източна Европа от последните месеци, свързана със създаването на
многостранни политически формати, които да гарантират стартирането на
икономически инициативи за алатернативи на руските газови доставки. По
подозрителен начин
за пореден път България пропуска
да
се ангажира с участие в подобни инициативи. Това, което можете да чуете от
българските политици,се свежда до самостоятелна стратегия за енегетиката,
основана на двустранни споразумения между София и Москва. Все едно не България,
която трябва да стане член на ЕС и на общата европейска енергийна система, а
Беларус публично съобщава за “самостоятелна” и “независима”енергийна политика
под чадъра на Москва.
Мълчанието, с
което българските управляващи отминават поканите и предложенията за участие в
централноевропейски инициативи за избягване на руската енергийна зависимост, е
индикация за привързаност към един друг манталитет. И това е манталитетът на
зависимите от Русия национално безотговорни български политици. Дори и на
срещата във Варна, Първанов подмина с мълчание сериозните предложения на
своите колеги, а предпочете да се скрие зад формалните и витиевати изказвания
на пожелателния политически език. От него не чухме нито дума в подкрепа на
изказванията на Юшченко или на Качински. И това не е учудващо – полският и
украинският президент не са политически приятели на българския президент. С
тях той може да разглежда тракийско злато, но не и да води разговори за
българската енергетика.
Истинският политически приятел на Първанов е в Кремъл и
сериозни политически разговори българският президент може и иска да води само
с него. За бившия лидер на БСП очевидно е много по-важно да знае какво мислят
в Москва, отколкото в Брюксел, Варшава или Прага.
Което вече е достатъчно тревожно, за да бъде отминато с
триумфалните фрази за възраждането на “новото българо-руско икономическо
сътрудничество”.
назад |
