Тодор Живков – обединителят на дясното

Промениха се нещата. Оня беше нисък и слабоват, този е висок и як

Иво БЕРОВ 

Близо 40 години България беше управлявана от един малък, първичен, необразован,  ъгловат, глуповат и простоват народен хитряга.

Близо 40 години умните хора в България се срамуваха от него. И от страната си. И от себе си донякъде. Срамуваха се от себе си заради него. Утешаваха се с това, че този малък, първичен, необразован, ъгловат, глуповат и простоват народен хитряга е натрапен на страната ни от една страшна чужда сила и от комунистическите й слуги.

Сега е друго. Друг народен любимец се готви да управлява България. Готви се да я управлява един голям, първичен, необразован, ъгловат,  глуповат и простоват народен хитряга. Неговият бодигард. Промениха се нещата. Оня беше нисък и слабоват, този е висок и як. Оня беше смешен, тоя не чак толкова.

Срамът обаче си остава същият

Дори по-голям. Защото вече го няма утешението, че хитрягата е натрапен от чужда сила и от нейните комунистически слуги.

Новият кандидат за вожд си е неподправен любимец. Не е избран от комунистите. Дори разправя, че бил пострадал от комунизма. Бил пострадал, защото Държавна сигурност му попречила да влезе в Симеоновската милиционерска школа. Та се принудил, горкият, да се захване с една много черна и неблагодарна работа. Да стане бодигард на генералния секретар на Българската комунистическа партия. На първия държавен и партиен ръководител.

Тези, които бързат да се разхълцукат в горестно умиление над една дотам пък чак безотрадната участ, би трябвало обаче да позапазят сълзи и съчувствие за един още по-голям несретник. За един още по- неустрашим борец срещу социализма.

Този несретник и неустрашим борец срещу социализма се нарича Тодор Живков. Тъкмо Живков най-недвусмислено, простосърдечно, искрено и тържествено обяви, че

социализмът се е провалил

защото бил загубена работа. Бодигардът му обаче си остана докрай привърженик на този най-прогресивен строй. Остана си докрай верен на Първия държавен и партиен ръководител. И дори го похвали, че бил построил не една, ами дор до две Българии.

Не е съвсем ясно дали навремето си Тодор Живков е бил по-народен и по-обичан, отколкото е обичан сега Бойко Борисов. Но става все по-ясно, че бившият генерален секретар би бил много по-успешен водач на голяма дясна партия от генералния пожарникар.  (Между другото никой не пита и никой не казва поради каква невнятна причина този обикновен телохранител и пожарникар

взема участие във “възродителния процес”

като командир на батальон.)   Та нима някой се съмнява, че при възможност Тодор Живков не би се пригодил към новите условия. Нима някой си мисли, че Живков би се отказал от имоти и капитали например. Че не би се борил за резиденции, така както Симеон се бори за дворците и горите. Нима някой се съмнява, че хитрецът Тошо не би кандисал на американски бази в България. Който се съмнява, да види дъщеря му. И зет му. И антинатовеца Сергей Станишев. Да види бившите служители на Държавна сигурност – сега собственици и директори на хотели, банки, предприятия, телевизии, радиа и вестници.

Нещо повече. Този начин на мислене води до неизбежното заключение, че  Тодор Живков би бил съвсем подходящ кандидат-президент на десницата.

Тъкмо това би трябвало да съпикяса онези така наречени водачи на онези така наречени десни партии, които приемат

с благодарност подкрепата на бившия телопазител

за изборите. Които се присламчват към него и просят благословията му. Тъкмо те са, ако не най-големият срам, то най-голямото разочарование за истински десните хора в България. Защото от комунистите никой десен човек не е бил очарован. Нито от бившите комунисти, нито от сегашните. Сегашните неочаквано направиха и нещо свястно. Приеха американските бази в България все пак. Но Филип Димитров, Едвин Сугарев,  Петър Стоянов и всички останали, които се мазнят на бившия Тошов бодигард (или пък пресметливо приемат подкрепата му) са наистина жалка, тъжна и печална картинка.  Срамно е да чуеш как заместник-председателят на СДС заявява, че “Бойко Борисов е носител на общественото доверие“. (Ами че то и Тошо му беше носител. А Фидел Кастро още  е.) И че “СДС и Бойко Борисов са постигнали съгласие по принципни позиции“.  (По кои? За “възродителния процес” ли? Или за това, че Тодор Живков бил построил две Българии?)

Извън чувствата обаче трябва съвсем трезво

разумно и хладнокръвно да се помисили

как се стигна до тоя срам.

Разковничето се съдържа може би в едно социологическо проучване, на което не бе обърнато достатъчно внимание. Според това проучване  56 процента от българите ще подкрепят една национализация, 30 процента се колебаят и само 14 процента ще се обявят против нея. Това е. Тези проценти означават пълна победа на левичарството в България. Победа, която се дължи най-вече на късата хорска памет, невежеството и пропагандата.

В продължение на седем години обществото ни бе заливано от безогледна, масирана и тотална пропаганда, в която се включиха всички комунистически медии. Което значи почти всички медии. Всички така наречени интелектуалци. Което значи всички интелектуалци. Също така и почти всички журналисти и общественици. И всички партии. Даже десните, с изключение на ДСБ.

Тоталната пропаганда успя да внуши

че дясното управление в България е било провал. Че приватизацията е била криминална.

Хората просто забравиха, че тъкмо управлението на СДС и тъкмо приватизацията спасиха България от пълна разруха. Забравиха, че когато СДС пое властта, в България нямаше хляб и не беше сигурно дали ще има отопление през зимата. Забравиха, че финансовата система беше рухнала и че банките бяха фалирали. Забравиха, че страната беше изцяло завладяна от мутри и групировки. И че самата държава всъщност не съществуваше. След тази забрава не беше никак трудно сред обществото да проникнат лъжите за благия живот по време на комунизма.

Така изкривеният от медиите, политиците и журналистите образ на действителността доведе до пълното олевяване на обществото ни. До популизма и поредицита Кобургготски – Сидеров –  Борисов.  И до съдбоносни грешки, които могат да ни оставят в задния двор на Европа, ако не и извън нея.

Затова за десните партии

(може би всъщност тя е вече само една) предимство вече не би трябвало да бъде избирането на десен президент, а трезвата оценка на причините, които правят толкова трудно избирането му. По-важна за десните партии е защитата на десния светоглед. Защита, която би трябвало да премине в настъпление.

Включително с начини и средства, необичайни за България, но добре познати в демократичния свят. ДСБ например има много добра парламентарна политика, но обществото продължава да я възприема като малка и затворена в себе си партия. Виновни за това са най-вече  зависимите и недобронамерени към партията средства за масово осведомяване. Но политиците на ДСБ биха могли да се свържат с хората и без посредничеството на медиите. И не само със своите привърженици, но и със своите опоненти. И с безразличните също. Може би преди всичко с безразличните. Има много неизяснени въпроси, към които хората несъмнено ще проявят любопиство.

Какъвто е въпросът за криминалната уж приватизация

За авиокомпания “Балкан”. За парите на Чорни. За корупцията и прочутутото “Кажи им бе, Иване“, което бе преиначено на “Кажи си, Иване...“. За разкриването на досиетата. И още много други. Разбира се, на всички тези въпроси политиците на ДСБ и лично Иван Костов са отговаряли десетки пъти. Но многократно повече бяха лъжливите отговори, съчинени от врагове и зломишленици. Тъкмо лъжите, след многократно повтаряне, бяха приети за истина. Затова ДСБ ще трябва да поднови разговора си с обществото. За да говори и за миналото, и за бъдещето.

Може би и с помощта на местните партийни организации, които биха могли да проявят повече живост и политическо творчество. Политиците биха могли да се свържат също с гражданските и професионални сдружения. Могат ненатрапчиво да се включват в обществените, творческите и артистичните изяви на гражданите. Евгений Дайнов правилно писа, че свободата е напуснала СДС, откакто СДС е започнал да страни и да се притеснява от свободните хора.

ДСБ обаче не е клиентелистка партия и няма подобни притеснения. Затова  може да обмисли една цялостна система за засилване на политическото си присъствие и влияние в обществото, като привлече в това обсъждане колкото е възможно повече граждани. Или поне тези, които се смятат за десни.

Нима някой си мисли, че Живков би се отказал от имоти и капитали например. Че не би се борил за резиденции, така както Симеон се бори за дворците и горите. Нима някой се съмнява, че хитрецът Тошо не би кандисал на американски бази в България. Който се съмнява, да види дъщеря му. И зет му. И антинатовеца Сергей Станишев.  

назад