Георги ТЕНЕВ: 

Мечтая за свят без парични знаци

Професорите не бива да се предават. Историците трябва да продължат да повтарят истината

Иво БЕРОВ 

- Участвахте ли в политическите събития, които описвате в книгата си “Партиен дом”?

- Идеята на моя текст е тъкмо тази – че всеки участва в политическите събития, съпровождащи биографията му. Затова и историческият фон в книгата „Партиен дом” има огромно значение. В един момент той обсебва сюжета, а после самата история се превръща в действащо лице. Затова беше важно като опорна точка да съществуват реални събития, ясно разпознаваеми: Чернобил, 10 ноември 89-а, пожарът в Партийния дом и т. н. Разбира се, аз съм участник в тях, доколкото и всеки друг е бил участник – като свидетел, чийто живот протича в контекста на финала на социализма и началото на новото „неясно” време. 

- Кои са най-силните ви спомени от тези събития. От Чернобил, от подпалването на Партийния дом и въобще от смяната на политическия строй.

- Чернобил е с ключово значение, но това вероятно се дължи и на възрастта ми – роден съм през 69-а година и много неща започнах да схващам със закъснение. Тогава, а и по-късно, когато по-зряло разсъждавах над случилото се в онези месеци април-май, за мен самия щракна механизмът, който срути мита за държавата, за партията. Чак след това разбрах, че сигналите за това срутване са били отдавна налице. Но устройството на историческите ни възприятия има нужда от един видим акт, от символичен образ на финала на една епоха. Чернобил беше символът, особено за България. 

- Как си съставяте мнения за събитията, откъде черпите сведения за тях? От разкази на участници, от средствата за масово осведомяване или от учебниците? На кого и на какво най-много се доверявате при тълкуването им?

- Историята все пак се е случила, нали? Значи и истината за нея някъде съществува – това е важното. Оттам нататък ние трябва да я търсим. Ако не сме пристрастни, а готови на всяка една изненада, тогава и усилието все някъде ще ни доведе, поне до част от фактите. Два източника винаги ми помагат да събера образ за събитие или епоха. Първо, това са безсърдечните архивни материали, по възможност косвени. Второ, литературата и свидетелствата на творци. Дори и чисто фикционални, те имат свой начин да те спечелят и дори да те манипулират, но само ако наистина са добри. За мен е важно да черпя сведения едновременно от пристрастни и безпристрастни автори, не само от едните или от другите. Така те се допълват, иначе има нещо прекалено стерилно и значи – абстрактно. 

- Как мислите, кои са най-големите лъжи при тълкуването на събитията от най-новата ни история, кои са скритите или пренебрегнати истини?

- Нас не ни лъжат тайните служби на диктаторите, които фабрикуват лъжи. Нито пък апаратът за дезинформация и промиване на мозъци, плащан от мрачни корпорации – дори и да го правят, те не са главните. На първо място, лъже ни не лъжата, а спестената истина в самото ни образование. Ако сме исторически неграмотни, значи сме неграмотни в един универсален смисъл. Смятам, че все повече се разраства тази неграмотност, или поне опасната неосведоменост по базови понятия: какво е фашизъм, какво е лагер, какво е диктатура, какво е атеизъм, какво е историческа вина. Това, което не ни е казано в училище, ще ни се случи в зрелия живот. Затова и отговорностите на българската интелигенция са по-големи, отколкото тя може да си припише. И са по-тежки от тези, от които тя би поискала да си направи отвод. Интелигенцията създава наратива за историята и го изговаря. Затова в ръцете си този духовен елит държи много важни лостове, независимо колко е маргинализиран, избутан настрани от пазарната икономика. Но е нужна устойчивост. Професорите не бива да се предават. Историците трябва да продължат да повтарят истината, дори да звучи банално. Академиите не са в сградите и ритуалите. Те са в присъствието на хората. 

- Най-новата ни история тепърва се пише и всеки я тълкува и преживява по своему. Давате ли си сметка, че по някакъв начин участвате в това описание. Чувството за отговорност пречи или помага при писането? Всъщност при вас има ли такова чувство?- Отговорност имам преди всичко към мен самия. В смисъл, че ако съм на чисто с моя вътрешен критерий за свобода и право на тълкуване, тогава ще съм спокоен и да споделя всичко това гласно с читателите. 

- Какво е съотношението между истината и измислицата във вашия роман? Хората от книгата имат ли си съответствия в действителния живот?

- Истината не се бори с измислицата, поне не и в моята книга. 

- В книгата ви има ли някакво послание към хората? Нужно ли е въобще книгите да съдържат някакво послание към тях?

- Всеки текст е послание. За добро или не, днешният пишещ автор не разполага с гарантирана аудитория. Още по-малко с такава, която да се повлияе веднага и недвусмислено от дадена творба. Ето защо въпросът за публиката, за „хората” и въобще – за адресата, не е така належащ, поне не за мен. 

- Вълнувате ли се от политическите събития? От избора на президент и от влизането ни в Европа например. Трябва ли  един писател да стои “над нещата и над ежедневието”?

- Това без съмнение са важни теми. Аз гласувам, защото това е действие на цивилизования гражданин, както го разбирам. Обикновено се вълнувам от нещата, които върша. Затова и кой ще ръководи държавата ни за мен е съществен въпрос, вълнуващ, тоест, понеже и аз избирам президента, с моя глас.  

- Много се говори за това, че  българските своеобразия  (българската идентичност) са заплашени от влизането ни в Европа и от глобализацията. Какви според вас са българските своеобразия  и наистина ли са заплашени?

- Сред особените български начала едно е важно: българите са приели християнството и са го приели много, много отдавна. Най-съществените етапи от историята на българската държава проследяват борбата на тази вяра: за налагането й, за отстояването й. Неизвестно защо, но днес сякаш се пропуска една историческа истина: християнска Европа, идеята за която стои и в основата на новия Европейски съюз, е била опазена като цивилизация включително и с цената на изгорялата и поробена българска държава. България е загубила стабилността на културата си и е претърпяла цивилизационна катастрофа. И това е станало във функцията й на европейски авангард при сблъсъка с едно нашествие от Изток. Грозно и наивно е за съвременните западноевропейци да не разбират това и да имат претенции към България, формулирани на базата на краткосрочна историческа памет. Истината е, че едва след като отново приобщи Балканите към своето духовно тяло, Европа ще бъде това, което нейните идеолози, християндемократите, мечтаят да е: един идеологически съюз от проспериращи свободни общества. Един съюз, възпитан от идеите за свобода и недопускане на каквото и да било робство – а това са началата не на пазарната икономика и не на постмодерната либерална утопия от типа „всичко е възможно, значи всичко е позволено”. Не, началата са други – това са началата на християнството. 

- Какво четете? За какво си харчите парите ? За какво бихте искали да имате пари ?

- В момента опитвам да чета една книга на чужд език, която си купих при пътуване в чужбина – малка книжка, на цена малко над 9 евро! Но си струва, тя е от младия немски автор Даниел Келман, романът „Аз и Камински” – прекрасен текст, ироничен, интригуващ, води те там, където авторът си е наумил, въпреки подготовката или високомерието на интелектуалния читател. Правя това усилие да чета на немски, макар и да не е лесно, но езикът иска тренировка, постоянство. По отношение на парите – за ужас на дясно- ориентираните читатели на вашия уважаван от мен вестник – аз съм истински комунист: мечтая за свят без парични знаци!

Християнска Европа, идеята за която стои и в основата на новия Европейски съюз, е била опазена като цивилизация включително и с цената на изгорялата и поробена българска държава. България е загубила стабилността на културата си и е претърпяла цивилизационна катастрофа. И това е станало във функцията й на европейски авангард при сблъсъка с едно нашествие от Изток.                                

назад