|
„Преборих мечките, победих акулите,
но бях изяден от
дървениците.”
Бертолд БРЕХТ
Повод за тези редове са десетки обаждания в редакцията на в.
„Седем” от членове на семействата и от професионални военнослужещи от 5-а
Шипченска механизирана бригада в Казанлък. По решение на шефовете от
Генералния щаб е разпоредено три четвърти от личния състав на поделението да
се премести в Плевен. Военнослужещите, подписали договори за кадрова служба в
българската армия, и подредили живота си с цел да съчетаят воински дълг и
семейни задължения, сега се оказват на кръстопът: какво да правят с жилищата
си в Казанлък и околните села? Как да живеят в далечния и непознат Плевен?
Защо по-отрано не са им съобщили за готвената предислокация, а им я сервират
като гръм от ясно небе?
Стотици професионални сержанти и войници вероятно ще пуснат
рапорти за прекратяване на договорите си с армията. Докато бъдат намерени и
подготвени техни заместници, доколко ще бъде боеспособна 5-а механизирана
бригада, сочена за едно от елитните съединения във войската?
Март 1913. Одрин. След
мощен артилерийски обстрел българската пехота тръгва в атака срещу смятаната
за непревземаема крепост. Опустошителен огън от турските редути коси
войнишките редици и принуждава бойците да залегнат. Два пъти командирите им ги
вдигат в атака и два пъти вражеският огън ги приковава към земята. Щурмът е
пред срив. Командирът на 23-и Шипченски полк полковник Пашинов хвърля в боя и
резерва, но без резултат. Тогава заповядва полковият оркестър да свири „Шуми
Марица”, знамето на полка да бъде изнесено начело на атакуващите и сам, с
извадена сабя и в цял ръст тръгва срещу смъртоносните редути. Поведени от
храбрия си командир, шипченци се вдигат сякаш от небитието и се хвърлят с
неудържима ярост срещу доскорошния поробител. „Одрин падна. Ден велик”,
с възторжени сълзи пише Иван Вазов.
Пета механизирана бригада е
наследник на шипченци, покрили се със слава във войните за освобождението и за
обединението на Отечеството. През Втората световна война знамето на 23-и
Шипченски полк стига до Австрийските Алпи.
Когато през 1998-1999,
при поредното шумно рекламирано преструктуриране на Българската армия се
преминава към бригадна организация, тогавашната 5-а танкова бригада се
трансформира в 5-а механизирана бригада. Което означава, че в състава й влизат
три пехотни механизирани батальона, танков батальон, артилерийска батарея и
още няколко по-малки бойни и осигуряващи подразделения. Стратезите от
Генералния щаб залагат на традицията, че Казанлък от десетилетия е военен
гарнизон и че в този край са се раждали добри войници. Предполагат, че
съкратените от военните предприятия в града работници и синовете им биха могли
да станат потенциален контингент за попълване на бригадата.
Разумни хора от управление „Личен състав” на Генщаба обръщат
внимание на началника генерал Михо Михов, че твърде
много големи поделения се концентрират
в ограничен район между Карлово, Казанлък, Пловдив и Стара
Загора. Което след пет-десет години може да доведе до демографски, кадрови,
ресурсни, мотивационни и други проблеми за българската армия. Наистина,
четирите плътни, с най-многоброен личен състав поделения на БА са в посочените
четири града. В Карлово, на 55 километра от Казанлък, е 61-а Стрямска
механизирана бригада, заявена като част от Силите за отговор на НАТО (личен
състав над 2000 души). В Стара Загора е 2-а лека пехотна бригада, а в Пловдив
– 98-а парашутна бригада от Силите за специални операции. Подобна концентрация
на бойни поделения би затруднила дори кадровиците на китайската армия, но
както е известно у нас, особено в армията, няма невъзможни неща.
Ген. Михов решава проблема волево, „по летешки”, залагайки на
принципа: „Ние решаваме така. Който дойде след нас, да се оправя”. Гласовете
на разума са заглушени от дежурните подмазвачи и кариеристи, тълпящи се около
силните на деня. Техният вечен девиз е „Началството знае най-добре”.
Девет години след безалтернативната стратегия на Михов и на
сподвижниците му воините от 61-а бригада са в стресова ситуация.
Предислоцирането е започнало. Само един батальон (до 500 души) ще остане в
Казанлък. В него ще служат хората с най-тежко семейно положение и връзкарите.
Останалите трябва да се преместят в Плевен, Враца и още кой знае къде. Пред
войниците, сержантите и офицерите с цялата си острота застава жилищният
проблем. Семейните, които са преобладаващото мнозинство, не биха могли да
живеят в казармите на бившата Школа за запасни офицери в Плевен. Повечето
сгради там са занемарени
полуразбити и в лошо хигиенно състояние
А и животът в казарма едва ли е най-привлекателната перспектива
за професионален военнослужещ от страна, членка на НАТО и за семейството му.
В Плевен, както във всеки голям български град, наемите не са
по джоба на сержанта и войника. А и щом се повиши търсенето, съвсем естествено
ще тръгнат нагоре и цените на квартирите. Което означава, че професионалният
военнослужещ ще трябва да отделя над 30% от заплатата си за жилище. Повечето
от родените в Казанлък и околните селища бойци все още живеят при родители или
в собствени жилища, построени през последните години. Преместването в
Северозападна България ще ги раздели за дълго със семействата им, ще ги вкара
в тежки транспортни и жилищни разходи, ще разбие бюджета, а на някои – и
семействата им.
Късогледата стратегия на Михов личи от най-дилетантски поглед
към картата на страната. Северозападна и Североизточна България са районите с
най-висока безработица у нас. От години е така. Там е имало и ще има
достатъчно човешки ресурси за армията. Но от години поделенията там бяха
закривани и войската с тъпо упорство бе съсредоточавана в тесния четириъгълник
в центъра на Южна България. А нима в Шуменско, Търговищко, Русенско, Врачанско,
Видинско (”Бдинци, лъвове, титани!”) не са се раждали храбри войници?
Наскоро отново стана дума за
глупостта, допусната с ликвидирането на поделението в
Кърджали
То е последната опора на българската държавност в града и
последният бастион срещу наглото турцизиране на този свиден за сърцата ни
родопски край. Само там е могла да се чуе чиста българска реч, да прозвучи
националният химн, да се развее националният трибагреник. Въпреки тревожните
сигнали и призивите на родолюбци от Кърджалийско, тогавашните политически и
военни управници капитулират пред коварните увещания и заплахи на депесарската
агентура.
Планирайки „реформата” на БА, военните кадровици, плановици и
прочие „-ици”, би трябвало да заложат дългосрочни концепции за ресурсното,
човешкото и т. н. осигуряване на (уж) модерните, малобройни, но
високоефективни, изградени според стандартите на НАТО поделения на армията. По
доклади и пресконференции военните постоянно се хвалят, че нещата при тях са
прецизирани, планирани отдалеч и не са възможни изненади, каквито се срещат
при недисциплинираните „цивилни гарги”. Сега излиза, че прехвалената военна
организация, предвидливост, точен разчет са поредният мит за мъдрия началник,
който „больше знает, больше денег получает”.
През годините на съществуването на 5-а бригада
командният и личният състав безупречно изпълняват
договорите си към Министерството на отбраната. Военнослужещи от
съединението участват в мисии зад граница, където доказват смелостта и
професионализма си. Ученията и проверките, извършени от Генщаба и от Главния
щаб на Сухопътните войски, неизменно сочат растящото бойно майсторство,
сглобеност и мотивация на командирите, бойците, щабовете и подразделенията.
Бригадата е неразривна част от историята на Казанлък, деен участник в
стопанския и в обществения живот на града и региона. „Седем” вече писа през
2004, че при високата безработица, останала след рухналите предприятия на
социалистическата оръжейна промишленост, един професионален войник издържа със
заплатата си и с парите, получени от мисии зад граница, две-три семейства:
своето, на родители-пенсионери, на безработен брат или сестра.
Изведнъж, без да предупреди подписалите договори преди една или
две години, военното командване прехвърля хиляди военнослужещи на другия край
на България. „Ако знаехме, че ще местят бригадата, щяхме да размислим преди да
продължим договорите си”, споделят разтревожени сержанти и войници. Вярно е,
че военнослужещият е длъжен да изпълнява заповедите на командирите си, да
служи там, където го изпратят и т. н. Но сега нямаме налице военна
необходимост или заплаха за сигурността на страната, за да си служим с
високопарните термини на бойните устави и разпоредби. Тези момчета и момичета
с маскировъчни униформи умеят да воюват и са преодолявали далеч повече
истински военни опасности, отколкото канцеларските плъхове в МО и в Генщаба,
надробили днешната попара. Сега те са поставени пред дилема: или
да продължат службата си, рискувайки семейното огнище
или да
напуснат, да платят неустойка и да останат без работа в безработния Казанлък.
Други, по-печени, се канят да съдят министерството.
Излиза, че за пореден път Бог високо, ген. Михов – далеко. В
Македония.
Излиза, че освен всекидневните „тежести и лишения на
военната служба” професионалните български военнослужещи за пореден път са
принудени за своя сметка да компенсират късогледството, интелектуалната
импотентност, мързела, нихилизма, егоизма и още множество недъзи на военната
бюрокрация. Която, барикадирана зад членове и алинеи на армейските канони, за
пореден път се гаври с трудолюбието, честта и бедността на великия български
войник.
назад |
