Конституцията позволява, но председателският съвет ограничава

Огнян Аврамов отказва справка за отсъствията на Доган

Доц. д-р Лилия МЕТОДИЕВА   

Още в зората на третата българска държава, в края на ХІХ век, когато нашите предци  построяват сградата на парламента, те са предвидили, че народното дело трябва да бъде пред очите на хората, зажаднели за свобода и справедливост. Пък и примерът на европейските демокрации ги кара да иззидат балконите, на които има място и за високопоставени гости, и за обикновени български граждани.

През 60-те години на миналия век изградените европейски демокрации правят парламентарния живот още по-открит за обществото. Те въвеждат по специални радио- и телевизионни канали директните предавания на парламентарните заседания, за да могат гражданите да се осведомяват за тях и да ги контролират. Обаче тази парламентарна практика снижава нивото на аргументация по време на пленарните заседания, защото депутатите предпочитат да омайват с речите си избирателите, вместо да убеждават своите колеги - депутати. В тази парламентарна практика може да се съзре

популизъм или несекваща борба за електорат

но никой до ден-днешен не е дръзнал да я промени. Още по време на тоталитарното управление дори в България бяха излъчвани парламентарни заседания, но сесиите се провеждаха два пъти годишно и бяха толкова режисирани, че хората не проявяваха особен интерес.

Българското Народно събрание стана обект на изключително внимание в началото на демократичните промени. Хората вървяха с транзистори по улиците, слушаха парламентарните препирни и се надяваха на бързи и ефикасни реформи. Тогава по принципа на махалото, предизвикан от огромния информационен вакуум, заседанията се предаваха по програма “Хоризонт” на Националното радио, а не на специални честоти, както е на Запад. Понякога ги даваха, разбира се, и по телевизията - по решение на пленарната зала или в случаите, предвидени в Правилника за организация на дейността на Народното събрание. Това продължи и по време на 38-ото Народно събрание, но интересът на избирателите прогресивно намаляваше.

В случая говоря за индиректната връзка между избраници и избиратели. Тя е важна и полезна, но не винаги е достатъчна. Съвсем различно е усещането, когато прекрачваш прага на парламента и пряко наблюдаваш работата на законодателния орган на страната. Цялата тази публичност е

регламентирана в чл. 82 от Конституцията

на страната: ”Заседанията на Народното събрание са открити. По изключение Народното събрание може да реши отделни заседания да бъдат закрити”. Ала за съжаление изключението се превърна в правило. Свиването на публичността (гласността) започна в 39-ото Народно събрание, продължава и се задълбочава и в 40-ото НС. Ако в 39-ото НС депутатите можеха да се обаждат за временни пропуски за странични наблюдатели, то сега те се издават от името на парламентарна група. Конституцията позволява, но председателският съвет ограничава.

По време на 38-ото НС беше достатъчно да си покажеш паспорта, да бъдеш проверен и да заемеш място на балкона, за да слушаш изказването на народния представител от твоя избирателен район. Също като в страните с развита демокрация. Но някой явно  реши, че твърде бързо се демократизираме и че не е добре гражданите да свикват с такава свобода. И започна измислянето на всякакви ограничения. Господарите на мълчанието ограничиха нашето право да слушаме директно избраниците си. Е, в този парламент поне стенограмите се публикуват след няколко дни в интернет, но това не винаги е достатъчно. Невербалната информация, която се губи, често надминава 50%. А това означава, че се създават комуникационни бариери, което лишава гражданите от законното им право да бъдат информирани за случващото се в “стъкления дом” на властта.

Студентите се пускат за час или два

но случва се и разрешени посещения да се отменят. Балконите най-често са празни или там мъждукат само квестори и парламентарни секретари. Само при тържествено заседание се появяват повече гости. Защо ли се прави това? Ето  ви няколко прости причини. Например посетителите не бива да виждат, че заседанията започват без кворум, че се гласува отново без него, като понякога не се спазва и долната граница на кворума. Не е хубаво да се види, че продължава гласуването с чужди карти, въпреки решението на Конституционния съд. Че депутатите се разсейват и не слушат по време на  заседание. Че си приказват или четат вестници и се кискат по групички. Че при поименна проверка напускат залата, щом си чуят името или идват по-късно. А щом чуят изказването на парламентарния си лидер, тръгват без да ги е еня за мнението на опонентите. Иначе казано, парламентарен дебат в нашето Народно събрание няма. Просто защото той е двустранен процес  и не става, ако говоренето не е съпроводено със слушане. За нашите депутати може да се каже: “Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша”. Четат си нещо написано предварително, без да се интересуват има ли връзка с аргументите на предишните оратори.

Информационните бариери се проявяват

и в други отношения. Например главният секретар Огнян Аврамов отказва справка за отсъствията на г-н Ахмед Доган и глобите, които са му начислени. Но нали ние, данъкоплатците, финансирахме изграждането на тази информационна система, а сега се оказва, че нямаме право да следим работата на своите избраници, докато повечето от тях се възползват от затъмнението, като гласуват с чужди карти. Докога ще продължава това? Нима всяка положителна промяна занапред ще идва след европейски ултиматум? Депутатите ни са загубили всякакво чувство за отговорност. Време е гражданското общество да се заеме с реформирането на парламентаризма.                                             

назад

България в Европа – тука има, тука нема

Митко НОВКОВ

Е ли сме вътре, е ли не сме? Българската преса доста се потруди миналата седмица, за да намери отговора на този въпрос. Според “Труд” нещата са едва ли не розови: “В Европа сме... с единия крак”, съобщава вестникът на син фон почти на 1/3 от първата си страница. Вътре обаче нещата не са тъй щастливи: “На нокти до октомври. А после какво?” гласи публикацията на специалните пратенички в Страсбург Бетина Жотева и Лилия Цачева. Все таки, значи, си остава нещо като съмнение, макар че в антрефилето си по темата, назовано “Без хитрини на прага на съюза”, Лилия Христовска бодро рапортува: “Добър ден за България! Така мнозина определят вестта, че 1 януари 2007 г. е постижима дата за членството ни в Европейския съюз.”

Добрият ден, разбира се, е такъв, ако гледаме през очилата на Сергей Станишев – нещо, което “Труд” упорито прави, иначе работата май не е чак дотам оптимистична. “Сега” е повече обективен: “България на поправителен за Евросъюза през октомври”, да не говорим за форумците му. Че това дали ще влезем или не в ЕС ги вълнува изключително, личи по броя на мненията – цели 210. Те обаче, за разлика от бойките маршове в стил “предсрочно изпълнение на производствения план” на “Труд”, съвсем не са обнадеждаващи: “Бях по-скоро умерен песимист (надявах се, но не ми се вярваше особено), а сега ставам просто песимист... Ама всичко е закономерен резултат от изборите... Не ми се вярва точно това правителство да притисне мафията”, пише един “Карамфилов”. Друг –  “paragraph39”, е по зъл: “Българската Политическа Класа НЯМА интерес България да стане скоро член на ЕС! Само една шепа, надяващи се да станат еврочиновници, имат такъв интерес! Останалите от Политическата Класа нямат интерес от "европейски правила" на играта, наречена "Политика" и "Демокрация"!!! Българската Политическа Класа ИМА интерес от предприсъединителните фондове на ЕС – които ще секнат, веднага щом България влезе в ЕС! Това е положението!”

Някак си интуитивно, почти по инстинкт, човекът е усетил къде е заровено кучето: големият въпрос не е дали България ще влезе в Европа, както опитват да го представят управляващите и поддакващите им медии, големият въпрос е дали Европа ще влезе в България. Първото ще бъде от полза единствено на статуквото, защото ще го укрепи повече: едно е да крадеш от постните активи на (пост)социалистическа България, съвсем друго – от тлъстите еврофондове. Съвсем не случайно “Труд” – вестникът, който в най-силна степен се грижи за запазване на това полумафиотско, полукомунистическо статукво, в деня на доклада – 16 май, изведе най-високо на първа страница: “Днес е Денят €. (Пред)последно: влизаме на 1 януари! И то без клаузи!” Този знак “€” нàй ги сърби “нашите хора”: да ми падне туй € в ръцете, пък да видиш ти тогаз кон боб яде ли, магаре вино пие ли и от комунист капиталист не става ли!

Ох, става то, ах как става, само ми дай достатъчно от тия шарени хартийки с портите! Еврофондовете (по-добре €фондовете) като Солунската митница – ето го дертът на лявото влизане в ЕС, докато вдясно иде смисъл съвсем за друго: еврофондовете са едно на ръка, но най-необходими на България са не те, колкото и еретично да звучи, а европравилата, които ще смачкат главата на сплелите се в ядовито змийско гнездо политици-престъпници, бизнесмени-престъпници, медийни босове-престъпници. Напълно резонно е мнението, че ако другите държави по света си имат мафия, то в България мафията си има държава. И повече реализъм, отколкото песимизъм (може да се каже, че тук има и липса на политическа воля, но нека все пак дадем 100 дни на новия първи на Прокуратурата, пък тогава да съдим) се крие в горчивото признание на главния прокурор в “Сега”: “Борис Велчев с резерви за радикален прелом до есента”.

Читателите обаче не го оставят да се тюхка скръбно, съветват го, макар и рязко: “Абе г-н Велчев, защо не обясниш на политическата класа, че информацията която ти е предоставена от ЕС, е толкова подробна и пълна, че повече не може да се шикалкави. РАЗБЕРЕТЕ, ЕВРОПА КАЗА: ПРАВИ ЕДНО! Не се обяснявайте може или не може - ПРАВЕТЕ ГО! Ако народа можете да го баламосвате, ЕВРОПА НЕ МОЖЕТЕ. АКО НЕ ГО НАПРАВИТЕ ВИЕ, ЩЕ ДОЙДАТ ДРУГИ, КОИТО ЩЕ ГО НАПРАВЯТ.” Макар че със сигнали от сорта на (отново заглавие в “Сега”): “Златко Баретата пуснат да се лекува в чужбина” едва ли ще накараме Европа да ни повярва, по-скоро окончателно ще ни остракира. Затова е напълно справедлив въпросът, отправен от форумеца “jarret”: “Това дали го казаха на Барозу?” Както и отговорът (отново във формата на въпрос, дошъл от друг форумец – “skyspirit”): “Кой каза, че требе да влезем в EU?” Изглежда никой, след като дори нервите на иначе възпитания и гладичък министър на външните работи Ивайло Калфин не издържаха и той нападна в прав текст Висшия съдебен съвет, че върши “безобразия”, след като назначи куп съдии без конкурс.

Та отново стигаме до голямото противоречие: ако може ние в Европа, ама Европа да е далеко от нас – да обикаля по границите ни и да подсмърча: не щем да я пуснем на територията си, ни в институциите си, най-малко в душите си. Европа да е тука като дойна крава, не като справедлив съдия: от нея да цицаме, но да не се съобразяваме. Затова, ако има някакъв разнобой между Европейската комисия и българското правителство, той е именно в различното разбиране на това що ще рече България в ЕС: за Барозу, Рен и другите влизането значи честни правила, за Станишев, Сакскобургготски и Доган влизането значи обръч от фирми. Ей тука трябва да се стиковаме, но не е ясно дали точно онези, от които зависи това стиковане, желаят то да стане факт през октомври.

Е, от “24 часа” въпреки всичко зоват: “Европейци на 1 януари. Стегнете се!” със снимка на Станишев до апела. Дали младежът ще ги чуе? И, ако ги чуе, дали ще има ресурс да свърши каквото трябва? А желание? Ще ми се да е иначе, но лице в лице с тези въпроси вместо да ми се отпуска душата, свива ми се сърцето...

назад