|
 Защо
всички атакуват ДСБ след президентските избори?
Ако тази партия е наистина толкова слаба и готова да се
разпадне на какво се дължат възпроизвеждащите се внушения за уж
предизвестената и кончина? Какви са причините за бруталния медиен натиск,
който цели това да се инсценира, случи или поне да се представи за вярно?
Историята със замъка и вълната
Преди около две седмици три-четири вестника съгласувано публикуваха статии, че
депутатите на ДСБ масово напускат парламентарната си група. Това беше лъжа. В
предишния си брой в. “Седем” извади на светло технологията на тази медийна
манипулация, която няма нищо общо с журналистическата професия. Подобни акции
трябва да се разшифроват публично, защото премълчаването им отваря
пространство за лъжата и недоверието и ги прави по-силни.
Преди няколко дни се случи друг екшън, който може да бъде наречен второ
действие на все същата стара “журналистическа” пиеса. След като Димитър
Абаджиев обяви, че напуска партията, с чиито листи беше избран за народен
представител, двама координатори на ДСБ от областите с едни от най-слабите
резултати на президентските избори заявиха, че си подават оставките. В
медиите това веднага бе представено като “вълна от оставки в ДСБ”. Това не е
вълна, естествено. А по-скоро е поплискване в детската кофичка на политиката,
с която няколко души са решили да си построят пясъчен замък. Ако им харесва
могат да го нарекат десен. Ляв. Общонароден. Сърреалистичен или както решат.
Само че историята със “замъка” и “вълната” пак ни отклонява от главното.
Възпроизведеният вот
А
то е, че на тези избори ДСБ почти буквално възпроизведе резултатите си от
парламентарния вот през 2005. Показват го цифрите.Чудно ми е защо никой не си
е направил труда да ги погледне, за да открие, че в градове като София,
Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Велико Търново, Габрово, Благоевград и
др. резултатите от двата вота са поразяващо близки като числа. За да бъде това
случайно съвпадение.
Подобен
резултат, разбира се не е победа. Но не е точно да се нарича и тежка загуба.
Точно този резултат обяснява и защо е толкова стръвна атаката срещу ДСБ. От
него следват няколко извода. Но преди да ги споделим с читателите и в името на
фактите нека видим какво говорят цифрите.
Цифрите
На
парламентарните избори през 2005 в трите избирателни района на столицата за
ДСБ са гласували съответно: 23 РИК – 36 536 души;
24
РИК – 29 869; 25 РИК - 20 693, или общо 87 098 души. На изборите за президент
в София двойката Беронов-Николова е била подкрепена от съответно: в 23 РИК –
35 329 души; 24 РИК - 28 409; 25 РИК – 18 629, или общо от 82 367 души.
В
двата избирателни района на Пловдив резултатите изглеждат така - на
парламентарните избори в 16 ИР за ДСБ са гласували – 14 105 души, в 17 ИР –
6027, или общо 20 132 избиратели. На президентските избори в 16 ИР Беронов са
подкрепили - 19 750 души, а в 17 ИР – 10 574, или общо 30 324 гласоподаватели.
/ От СДС за Пловдив отговаря Йордан Бакалов, който е човек с усет за
политическа отговорност. Така че тук има известно активизиране на тази партия.
Регистрират го и цифрите./
В
Бургас на парламентарните избори за ДСБ са гласували 8 683 души, докато на
президентските избори за Беронов са пуснали бюлетината – 11 367. Във Варна
резултатите са – за Беронов 19 050 гласа, за ДСБ на парламентарните избори –
13 130. В Благоевград през 2005 за ДСБ са гласували 7393, а сега за Беронов -
10 086 души. В Габрово дясната кандидат-президентска двойка спечелва 4 639
избиратели, а на парламентарните избори, ДСБ печели 4025. В Стара Загора за
Беронов отиват 12 310 гласа, а на парламентарните избори през 2005 подкрепата
за ДСБ е равна на 9 435 бюлетини. С уговорката, че в града на липите има
силна организация на БСДП, която категорично е подкрепила дясната двойка на
първия тур.
Разбира се тези числа с изключение на София, Пловдив-град и Габрово не са 100%
идентични. Но съпоставени с резултатите на коалицията ОДС от последните
парламентарни избори, категорично показват коя партия е успяла да мобилизира
привържениците и членовете си в президентската надпревара. Оттук следва и един
много важен извод. И той е, че в момента единствената дясна формация, способна
на активна политика и неподаваща се на контрол от страна на олигархията и на
инсталиралите се в изпълнителната власт, в икономиката и в медиите бивши
агенти и сътрудници на ДС, е партията с лидер Иван Костов.
Можеше ли да е друго обаче?
Веднага след обявяването на прогнозните резултати от първия тур на
президентските избори бе съобщено, че заедно с БСП и ДПС, ДСБ е другата партия,
съумяла да мобилизира огромното мнозинство от привържениците си - 94 на сто.
Само два часа по-късно тази информация бе свалена от ефир, за да бъде заменена
с противоположни по смисъла си внушения. С искания за оставката на Костов. И с
изместването на анализите от реалното състояние на десницата и в частност на
СДС.
Можеше ли да се случи нещо различно обаче? Една от странностите на анализите,
които задръстват публичното пространство е премълчаването на още интересни
факти. Защото е факт, че от всички т.нар. десни партии, подкрепили Беронов
само ДСБ и СДС като хипотеза разполагаха със създадени структури и с
презумпцията, че са в състояние сами да прескочат 4% бариера на едни бъдещи
парламентарни избори. Това, което и досега премълчават повечето анализатори е,
че след влизането си в 40-о НС в СДС и около него се развиха процеси, които не
увеличават, а стесняват електоралното му влияние. На тези избори СДС не пожела
или просто знаеше, че няма да може да мобилизира гласовете на демократичната
алтернатива на Н. Михайлова. За сравнение може да си видят резултатите в
Плевен. Пак на тези избори партията на Стоянов се яви в конкуренция с новата
формация на бившия си коалиционен партньор Яне Янев, за която все по-упорито
се говори, че е пряко субсидирана с пари и се ползва с подкрепа от ХСС.
Безразличен към СДС отдавна и е Любен Дилов-син, чиито експерти обаче активно
правиха кампанията на светлосините на последните парламентарни избори. В този
контекст можеше ли Стоянов да призове отдавна парцелиралото се СДС да работи
за подкрепата на каквато и да било кауза? И този призив да бъде резултатен?
Очевидно не. Показва го и аритметиката на последния вот.
От
месеци Стоянов изглежда като “ конникът без глава”, начело на своята партия,
а съпартийците му чакат с все по-трудно скривано нетърпение неговото
сгромолясване. Чака го Н. Михайлова – за нея това ще бъде личен реванш. Чака
го т. нар. “Клуб 10”, който дори не си прави труда да опакова назидателните си
поучения към лидера. Чака го изтеглилият се в дълбока сянка
политико-икономически конгломерат около бившия бос на агнешките глави Никола
Николов, който отдавна не се е занимавал с партийно строителство. Чакат го и
т. нар нови десни, бившите от послушни по-послушни сини комсомолци, които в
момента обгижва хищната Елеонора Николова. Ясно е, че Стоянов е нещо като
генерал без армия и от тази гледна точка няма друг избор освен да бъде
послушна пионка и параван за бъдещите трансформации в дясното. Доказва го
новата “редакционна” политика на контролирания от секретаря на СДС
в.”Демокрация днес”.
Не
така обаче стоят нещата с ДСБ. Вероятно изненадващо за мнозина и тези избори
показаха, че електоратът на костовистите е твърд, реактивен, неподдаващ се на
манипулации, способен на болезнени за него компромиси, но и проявяващ
достатъчно отговорност в моменти на стратегически избор.
Приказка за краставицата
Де
факто и в момент Демократи за силна България остават единствената партия /
защото “Атака” е изцяло извън тази класация/ , която е алтернатива на сегашния
управленски модел. Съществуването на ДСБ и неговата устойчивост са последната
бариера и пред напиращото да се осъществи “дясно” инженерство, което започна с
връщането на Кобурга и бе следвано като настойчив проект през първия мандат на
Първанов от останалите в активна позиция бивши членове на ДС. Погледнати от
този ракурс веднага стават прозрачни опитите Демократи за силна България да
бъдат пришити, опаковани и представени като част от преживяващите непрекъсната
криза “десни” маргинали, към които за съжаление СДС отдавна се числи. В тази
светлина се вижда и колко опасно е непрекъснатото въвличане на ДСБ в глупавия
дебат, поддържан от “анализатори” като Бареков, в който лидерите на партията
трябва да обясняват колко десни са. Ще се коалират ли или не, кога, с кого и
защо, мъчно ли им е за Тодор Великов и за ДимитърАбаджиев. И много ли ще
плачат за тях. Докато това се случва обаче те неусетно започват да звучат като
онзи студент от стария виц, който все говорел за краставицата. А програмата на
единствената партия, провидяла политическия проект за България отвъд прехода,
се превръща в мъртъв документ, непознат за българските граждани, от който
другите партии “крадат” – уви, за да го профанират. Вярно е, че от ДСБ се
опитват да артикулират и важните за страната перспективи и проблеми. Но в
умишлено създаваната шумотевица това изглежда кампанийно и често се размива в
общата политическа чалга, озвучаваща случващото се в “дясното”.
За позволените и непозволени обяснения
Само един пример. Докато в понеделник всички медии размахваха носни кърпички
за напускането на Абаджиев и разтерзаваха своите читатели с неистовата драма
на неговото оттегляне /за което на някой едва ли му пука изобщо/ в държавата
пребиха ученичка, защото получавала шестици. Живи изгоряха три ромски деца.
Във вторник на улицата бе прегазено и убито на място 7-годишно дете. В БТА
поредният руски шарлатанин обеща на болните от рак да ги лекува като
“телепортира туморите им в буркани с вода”. А мимоходом Белгия и Франция ни
информираха, че няма да отворят трудовия си пазар за българи до 2009. На фона
на цялото това безумие, насилие и унижение, медиите така конструираха своята
програма, че единственото, което “позволиха” на ДСБ е да се обясняват как и
дали ще прежалят непрежалимия Абаджиев. И непрежалимият Тодор Великов с белите
чорапи. Само че не е луд този, който изяжда зелника, нали?
Смелост без искреност няма
Създаването на измислени скандали около една партия е удобно, защото поставя
нейните съмишленици, членове и ръководство в отбранителна позиция. Кара ги да
се страхуват от медийни изяви, сковава въображението и енергията им. И
неусетно ги подчинява, провокирайки мълчанието им. Защо във вторник ДСБ спести
своята рутинна пресконференция? Защо, докато траеше предизборната кампания на
Беронов-Николова политическите пресконференции също бяха свалени от дневния
ред на тази партия? Защо поддържаният от нея сайт съобщава партийните
“новини” и прояви толкова късно вечерта? Че кой ще ги прочете по това време?
Впрочем същият сайт, от който и журналисти и симпатизанти биха могли да черпят
информация за случващото се в ДСБ беше предал Богу дух по време на
предизборната кампания. Само че нали поддържането му струва пари, а и ДСБ
страда от това, че няма свои медии? Какво им пречи тогава да изковат от това,
с което разполагат един поне малко по-ефективен информационен инструмент? Ето
само един пример как някои неща могат да се усъвършенстват веднага без особени
усилия, протакане и мъдруване. Просто трябва да се работи. При това
хладнокръвно и систематично. Но в същото време с удоволствие и творчески и без
да се бяга от отговорност с презумпцията, че така ще успееш да съхраниш себе
си за далечните и по-добри времена.
Давам си сметка, че в условията на медийната истерия и непочтеност, които
често обсаждат ДСБ първата реакция на една общност е да се самозатвори в себе
си. Втората опасност е да не събере достатъчно кураж, за да анализира в
дълбочина своите дефицити. Само че това е неефективна стратегия. Овидий е
казал, че за смелостта няма непроходим път. Само че смелост без искреност
няма.
Президентските избори не са провал за ДСБ. Но те не са и успех, въпреки
твърдия резултат на нейните привърженици и членове. От две години Демократи за
силна България не са увеличили влиянието си. ПГ на ДСБ работи неравностойно –
една трета от народните представители мъкнат на гърба си цялата парламентарна
работа. Не се работи целенасочено за налагането на “образа” на самата партия.
Не се работи индивидуално с нейните водещи фигури, за да се уплътни и развива
техния имидж. Въпреки интелектуалните възможности на нейните членове няма
оперативни екипи за бързи и алтернативни анализи. Не се познават предизборните
техники. Все още партията се уповава на остатъчната харизма и авторитет на
лидерите Иван Костов и Екатерина Михайлова. Казвам “остатъчен”, защото това,
което не се съхранява и подхранва рано или късно може да бъде изчерпано. Не
се работи върху езика и посланията.Или се импровизира в крачка…
Ще спра дотук.
Една медия като “Седем” винаги е печелила чрез своята откровеност. Ще спечелят
и тези, които съумеят да се вслушат в думите ни.
назад |
