Натопени ли са наследничките на редник Джейн?

Подозрително много жени са обвиняеми за изтезанията в иракския затвор “Абу Граиб”, единствената жена генерал в американската армия Джанис Керпински бе разжалвана след разкритията, но все още не е доказано дали скандалните снимки с мъченията не са инсценировка с пропагандна цел

Михаела Жирова 

Един от войниците, обвинени в издевателства над военни затворници в Ирак, вече получи присъда.  Става въпрос за сержант Джереми Сивитс, двадесет и четири годишен бивш помощник в “Макдоналдс”.  Иван Фредерик, Джавал Дейвис, Мигън Амбъл, Сабрина Харман, Чарлс Грейнър и бременната от него Линди Ингланд все още очакват изхода на своите дела и предварителни разпити. Най-първата жертва на скандала обаче е бригаден генерал Джанис Керпински, командвала батальона, в който служат седемте обвиняеми. Снимките, на които тези американски войници позират усмихнати до голи и вързани иракчани в затвора Абу Граиб, доведоха до разжалването на единствената жена-генерал в американската армия.  Колкото и да е странно, човекът, определил режима в Абу Граиб и давал нареждания на Джанис Керпински – генерал-майор Джефри Милър – все още е на поста си. Нещо повече, никой дори не е помислил да го обвинява за каквото и да било.

Около предварителните разпити на другите две замесени в историята жени,  редник Ингланд и редник Харман, стават ясни още обезпокоителни факти: например, че точно през октомври-ноември 2003, периодът на най-големи издевателства в Абу Граиб, е бил съставен доклад, документиращ лошата квалификация на служещите там войници. В него още не става дума за жестокост. Установено е просто, че изпратените части не могат да изпълнят поставената им задача, а именно да улесняват разпитите на затворниците. Изказаната пред Керпински тактика на Джефри Милър: “Тези хора трябва да се чувстват като кучета. Нито за миг не трябва да им се позволява да мислят, че са човешки същества” – се е оказала не само жестока, а и безрезултатна. Съставилият доклада генерал-майор Доналд Райдър се сблъсква само с безрезултатността, не и с жестокостта на методите му. Повечето войници от частта на Керпински са слабо образовани и много млади – напълно неподходящи за сложната задача да измъкват информация от военнопленници. “Вбесявам се, като гледам как се опитват да прехвърлят вината на тези хлапета”, казва Робин Харман, майка на обвиняемата Сабрина Харман. Самата Сабрина  Харман твърди, че изобщо не е знаела за съществуването на Женевската конвенция, преди да бъде подведена под отговорност. Нейните командири не й казали, че има  такава конвенция, нито, че възложентата й задача – да не позволява на затворниците да спят, докато не се съгласят да говорят – е нейно нарушение.

“Казаха ми, застани пред този човек. Чудесно, сега се усмихни и кажи “зеле”, разказва другата обвиняема Линди Ингланд. На въпроса, кой й е говорил така и кой е правил снимките, тя отговаря: “Моите командири. Беше само шега, лигавехме се.”

Редица коментатори определиха снимките като “порно”. Не само политическо, а порно в най-прекия смисъл на думата: момичето в униформа, водещо гол мъж на верижка; окованите затворници в черни качулки; хубавичката Хартман, широко усмихната сред пирамида от голи тела – всичко това са всепризнати сексуални фетиши. Разглеждайки снимките, човек неволно остава с впечатлението, че снимащият е пресъздал сцена от садомазохистко порносписание – с хората, които са му били на разположение.

 Алис Шварцер, коментатор на “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, отбелязва нерешителния вид на Ингланд на фотографиите – вид на човек, “третиран като обект, не като субект”. Към това се добавя и фактът, че едва седем процента от служещите в Ирак войници са жени. Ала всяка една от снимките с измъчвани затворници показва жена-войник. Нещо повече, трима от общо седемте обвиняеми – Линди Ингланд, Сабрина Харман и Меган Амбъл – са жени, т.е. малко по-малко от половината.

Към общата картина се добавят и немалко подозрителни факти по повдигането на обвиненията. Меган Амбъл е подведена под отговорност  въпреки, че нейното лице не е на нито една от снимките и името й не се споменава в нито един от докладите. На практика единственото, което я свързва с Линди Ингланд и Сабрина Харман, е че е била на смяна по същото време. “Просто е била на погрешното място по погрешното време”, казва адвокатът й. Точно същите думи изрича Линди Ингланд в първото обаждане до родителите си. Междувременно стана ясно, че е била разпитвана в продължение на дванадесет часа след задържането й  въпреки, че е настоявала да говори само в присъствието на адвоката си. “Лош късмет, той не е в Ирак”, отговорил разпитващият я офицер. Ра’Шад, един от адвокатите на Ингланд, твърди, че е американски офицери са се опитали да го накарат да подпише документ, в който Ингланд се отказва от правото си на адвокат.

Всички тези факти дават храна на предположението, че е възможно целият скандал да е бил замислен като удар и срещу политиката на Буш и срещу американската армия. Това не е Америка, която познавам, беше първият коментар на президента. И наистина, случилото се е едва ли не подозрително пълна противоположност на идеята за армията, дошла, за да освобождава и да донесе демокрация; подозрително сполучливо опровержение на мита за жените в тази армия. В резултат на този скандал единствената й жена-генерал бе позорно разжалвана, а наследничките на редник Джейн бяха показани в амплоато на садистични надзирателки от концентрационен лагер. Това не е Америка, която Буш – или самите американци – познават. Това обаче е Америка, която арабският свят познава много добре. Образът на Америка, която погазва свободата и се гаври с човешкото достойнство, е граден с години не само от Саддам, а и от цяла редица ислямски диктатори. За отбелязване е колко последователно съдържанието на снимките си играе с типични ислямски страхове – табуто на мъжката голота (един иракчанин никога не се показва гол пред друг мъж, защото хомосексуалността е забранена в Корана), перверзията да видиш жена в доминираща позиция. Арабските терористи са може би единствените, които не са изненадани и наскърбени от въпросните снимки – защото те показват тяхната Америка,  войната за чието унищожение е свята.

Според коментаторката на “Франкфуртер алгемайне цайтунг” Алис Шварцер неизвестните около скандала с изтезанията в затвора Абу Граиб са твърде много въпреки шумната публичност на разследванията срещу редничките Линди Ингланд, Сабрина Хармън и Мегън Амбъл. Въпреки жестокостта на снимките, които станаха достояние на света, упорито се промъкват подозренията, че те са манипулирани. С каква цел? Отговорът на този въпрос все още предстои.

назад

Мъченията в Ирак: хронология на събитията

"Седем"

31.08 – 09.09. 2003:  Генерал-майор Джефри Милър, директор на военния затвор за заподозрени в тероризъм в Гуантанамо Бей, Куба,  прави запитване относно методите за разпит и наказанията в Ирак. Той предлага използването на затворнически  надзиратели за подобряване на условията за разпит.

Октомври- декември: много от разкритите издевателства се извършват през този период.

13. 10 – 06. 11:  Генерал-майор Доналд Райдър разследва условията в управляваните от американци затвори в Ирак.  Той твърди, че военната полиция няма нужните квалификации и не трябва да съдейства в увеличаването на податливостта  на затворниците на разпит.

13.01.2004:  Сержант Джоузеф М. Дарби от 800-тен полицейски батальон в Абу Граиб пъха снимки, документиращи мъченията под вратата на военните криминални инспектори.

16.01.2004: Генерал-лейтенант Рикардо Санчес нарежда криминално разследване на докладите за мъчения в затвора.  Армията прави изявление от пет изречения, в което обявява разследването без да уточнява характера на обвиненията. В рамките на няколко дни Санчес разжалва бригаден генерал Джанис Керпински, командващ 800-тен полицейски  батальон и нарежда отделно административно разследване на  бойната единица.

Краят на януари – началото на февруари: Държавният секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд уведомява президента Буш за обвиненията в издевателства.

Февруари: националният комитет на Червения кръст публикува доклад, според който негови наблюдатели са видели американски офицери да измъчват затворници в Абу Граиб,  затваряйки ги голи в тъмни, празни килии.

20.03.2004: Армията подвежда под съдебна отговорност шестима войници, служили в Абу Граиб. Седми е обвинен по-късно. Всички са членове на 372-ра полицейска рота.

Април: Генерал Ричард Мейърс, председател на комисията на началник-щабовете моли телевизия CBS да отложи излъчването на снимките от мъченията в Абу Граиб.  Той твърди, че снимките ще предизвикат избухване на подмолното напрежение в Ирак.  CBS отлага излъчването с две седмици.

28. 04. 2004: CBS показва снимките, предизвиквайки международен скандал. Съветниците на Буш твърдят, че той ги вижда за пръв път в предаването “60 минути 2”.

05.05. 2004:   Президентът Буш се появява по арабската телевизия и казва, че мъченията са  “отвратителни” и не представят “Америка, която познавам”. Спира малко преди да изкаже извинения.

06.05.2004: Буш се извинява на арабския свят и казва, че Ръмсфелд ще остане в кабинета му.

07.05.2004: Ръмсфелд дава показания пред Сената, поемайки отговорност за издевателствата, но отминава призивите да се оттегли. Той признава, че армията има още снимки и записи на мъченията в Абу Граиб.

19.05.2004: Сержант Джереми К. Сивитс получава максимална присъда в първия процес по скандала с мъченията. Сивитс е признат за виновен по четири обвинения и е осъден на една година затвор, понижаване в чин и уволнение за лошо поведение.

03.08.2004: Във Форт Браг започват предварително следствие, чиято цел е да се установи дали редник Линди Ингланд трябва да отговаря пред съда за действията си в Абу Граиб.

назад

Създателят на уличната фотография пое към вечността

"Седем"

На четвърти август, седмица преди деветдесет и шестия си рожден ден, почина Анри Картие-Бресон, един от най-големите фотографи на двадесети век. Той започва да снима през 1923; заниманията му с фотожурналистика водят до създаването на фотожурналистическата агенция “Магнум” заедно с военния фотограф Робърт Капа през 1937. Самият Картие-Бресон преживява Втората Световна Война не като фотограф, а като обикновен войник. През 1940 попада в германски плен; три години по-късно, след два неуспешни опита за бягство, той успява да се освободи и се присъединява към френската съпротива. Благодарение на неприязънта му към вестниците, за живота му след войната се знаят  със сигурност само датите на изложбите му. Станал известен като “човекът с ‘Лайка’-та”, Картие-Бресон превръща фотографията в особен начин на виждане. Той снима “решаващия момент”, момента, в който една ежедневна сцена или обикновено движение се превръща в образ със загадъчно значение. Изкуството на Картие-Бресон се състои, по собствените му думи, в това да показва красотата на нещата такива, каквито са. Създаденият от него стил бива наречен “улична фотография”.  Може би няма професионален фотограф, който да снима с толкова проста екипировка: до края на живота си той се осланя само на своята тридесет и пет милиметрова “Лайка”. Картие-Бресон нарича този фотоапарат продължение на окото си. И наистина, неговите снимки са прости като поглед – към сдържаната красота на нещата, които се случват незабелязано.

назад